Наскоро беше. Тъкмо си почивах блажено от разказвачество, загледан в снежната приказка, която студът бе разказал на прозореца ми…
…и завиждайки му си мечтаех някой и на мен приказчица да разкаже, когато…
- Ей, може ли такова… Една приказка, а? Една мъ-ъ-ъ-ъ-ъничка ей толкова само голяма…
Eдно малко момиченце искаше приказка.
- Моля! Забравих да кажа вълшебната дума, обаче тя е във всяка буква и в празните места даже.
Направо ме хвана по бели гащи. Така ми се слушаше приказка, а сега – хоп, трябваше пак аз да разказвам.
- Моля!
- …
- Моля! А?
В този миг с вътрешното си ухо… Какво се чудите, вие имате ли вътрешен глас? Имате. А как го чувате? С вътрешното си ухо го чувате. Та в този миг дочух вътрешния си глас да мърмори: “Ама вземи да разкажеш една приказчица де, чуй как ти се моли детето.” Ужасен е. Винаги взема страната на другите. И все неговата става накрая. Уф-ф-ф! Хич не ми се разказваше, но пък още по-хич не ми се разправяше с него. Махнах с ръка и почнах:
- Ей, може ли такова… Една приказка, а? Една мъ-ъ-ъ-ъ-ъничка ей толкова само голяма…
Едно малко момиченце искаше приказка от разказвача.
- Моля! Забравих да кажа вълшебната дума, обаче тя е във всяка буква и в празните места даже.
Разказвачът гледаше като току що събуден – незагряващо. Въобще не бе очаквал някой да му иска приказка точно сега, когато на него му се искаше да е слушател.
- Моля!
- …
- Моля! А?
- Не може! – отсече троснато и това бе всичко, което можа да измисли.
Момиченцето посърна, даже не посърна, а направо се спихна цялото:
- Ех, щом не може… Ама що?
- Щото…
- Видя ли, видя ли, видя ли?
- Какво да видя?
- Видя ли, че не знаеш защо?
- Не. Къде да гледам?
- Ама не къде да гледа-а-а-а-а-аш.
- А какво?
- Приказка, приказка, приказка да разказваш.
“Точно така, да. Да разказва-а-а-а-а-а-а-а-а!” – завика вътрешният ми глас, очевидно нагодил се и той да слуша.
- А-а-а-а-а, това ли било?!… Е да, ама нали казах, че не може?
- Е да, обаче не каза защо, значи не важи.
- А защо трябва да казвам? Какво, ако не…
- Трябва, защото без приказки е много зле. Студено е.
“Чу ли бе? Студено е. Накарай го тоя разказвач да разказва и да не се опъва повече. Нали в края на краищата той прави каквото ти му кажеш.”
Брей че проклет всезнайко е това второто ми Аз. Нали ви казах… Казах ли ви? Изобщо не се излиза на глава с него. Понякога ми иде да си запуша вътрешното ухо. За съжаление точно в такива моменти се оказва, че не мога да намеря… подходяща заглушалка… запушалка де. Така ме хваща яд… Не знам вие как сте с вашето, но това моето… За наказание реших да го подразня още малко:
- Ама наистина ли трябва?
- Ами разбира се, не виждаш ли?
- Къде?
- Какво къде?
- Къде да гледам, за да видя?
“Уф-ф, ама този наистина е… Да му оскубе човек перата направо, пуяк такъв.” – почна да прави и коментари онзи отвътре.
- Ама ти си… Аз пък тогава, следващият път, като почнеш да разказваш, няма да те слушам… Мдам. – тропна момиченцето.
“А-а-а-а тва лъготи, С две ръце лъготи. Нямало да слуша. Хе хе!”
- И даже ще кажа на всеки друг тук ушичките да си запуши с памук…
“Хе хе. Сега почна да лъготи и с краче. Ама така му се пада на тоя неразказвач.” – хихикаше вътрешният ми глас. После запляска в знак на одобрение и зачака да чуе отговора ми т.е. отговора му, на разказвача от приказката.
- Слушатели като си нямаш, тогава ще разбереш сам колко лошо настава.
- Хм – каза разказвачът и се почеса… някъде. Ама ти сериозно ли ще кажеш на другите да не слушат?
- Да-а-а, напълно сериозно и напразно несериозно. Почвай.
- Е, щом е така… А! Някой ме търси по телефона…
- Никой не те търси по телефона-а-а-а-а-а-а-а! Почвай!
“Ох! ама че… Да, да! да почва!”
- Уф-ф-ф, добре де, почвам. Нали знаеш оня, стария часовник?
- Тц!
- Значи го знаеш, той точно така викаше: “Тц-тц, тц-тц…”
- Не го знам. Казах „Тц.“ понеже не го знам. Ако го знаех, щях да кажа „Аха.“
- Аха.
- Ето, видя ли – и ти каза аха.
“И? И-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и? И какво?” – запищя нетърпеливо другият ми Аз, та чак се наложи да го погледна строго.
- Добре де. Не го знаеш. Та той, старият часовник повтаряше непрекъснато тц-тц, тц-тц, тц-тц… Беше му станало навик, защото всички го питаха дали знае колко е часът, а той не знаеше и отговаряше с тц.
- Ама как така часовник да не знае колко е часът?
- Така, много просто. Веднага щом станеше 6 и 5 го забравяше. Не защото беше слаб по математика, а защото, една нощ в тъмното го бяха навили наопъки. И той, вместо да върти стрелките си по часовниковата стрелка, почна да ги върти наза-а-а-ад. И като вървеше така назад забравяше всичко което се беше случило преди това. Тъкмо станеше време за обяд и той го забравяше, защото се връщаше още назад…
- И?
“И?”
- И! И отначало всички се чудеха и кимаха с глава цъкайки с език: “Тц-тц-тц!”. Ама те щото се чудеха, колко е часът. Дали не беше вече време за лягане се питаха хората. А той: “Тц-тц-тц…” Но не защото се ядосваше, че го питат, а защото сам не разбираше как така преди малко бе време за лягане, а сега вече беше за вечеряне. Даже и за вечеряне не беше всъщност, а за следобедна почивка… А ако трябваше да е точен (нали беше часовник все пак) беше време за обяд… преди малко…
“Ама че часовник! И?”
- Лошото беше, че никой не можеше да му помогне.
- Ама защо-о-о-о?
- Защото… когато неговата приятелка жълтата кукувичка, която живееше в него…
- Няма жълти кукувички!
- Брей! Има.
- Няма!
- Има бе!
“Хи хи!”
- Ох добре, нека да има само за приказката. И какво станало после?
- Ами тя като го питаше: „Ти да не си се повредил нещо?“ – той отговаряше…
- „Тц…“
- Да, откъде знаеш?
- Ами аз понеже нали те слушам внимателно и…
- Аха. Добре. Обаче лошото беше, че и когато го питаше: “Ти добре ли си?” Той пак отвръщаше: “Тц…”
- Хм…
- Да-а-а-а. Много „хм“ беше работата. Направо…
- И какво?
- Ами такова, че оттогава не помня приказките си. Да-а-а.
- Ама как така бе? Нали часовникът не помнел?
“А-а-ха-ха-ха-а-а-а спипаха го, разказвача му с разказвач лъжлив!”
- А… е да де. Вярно така беше… но-о-о-о… то май било заразно. Да. Точно така, заразно май беше. Не помня добре. Значи е било така. Иначе ако помнех, щеше да значи, че не е било заразно.
“А да бе, измъква се само. Сега остава и да почне да тцъ-тцъка.” – поясни гласът, сякаш искаше да успокои малката ми слушателка.
- Хм!
- Хм, я! Нали ти казах, че беше много „хм“ работата.
- И какво?
- Ами нищо. Нямаше оправяне.
- Аха! Нямало. Ама как така няма бе?! Аз знам що няма.
- Що???
- Щото ти нарочно си го навивал всеки път наопъки. Той иначе отдавна да си е тръгнал напред.
“Ама наистина ли го навивал наопъки, а? Брей-й-й, той бил по-лош и от тебе.” – установи второто ми Аз, имайки предвид мен разбира се.
- Ами… аз… такова… без да искам… защото нали като навиваш по часовниковата стрелка, значи да навиваш надясно. Обаче нали като обърнеш часовника отзад за да го навиеш и предното надясно, става наляво. Сигурно затова нещо случайно съм се объркал, понеже нали то е тъмно и също понеже… не се сещам какво друго, но сигурно има и още някоя важна причина.
- Лъжеш , лъжеш, лъжеш!
- Не лъжа.
“Аха, защо един път поне не се е объркал наобратно, а? Ама че лъжец! Всеки път така се е обърквал! Гадняр!”
- Лъжеш. И освен това дай ми го, аз ще го навивам вече.
- Не може. Все пак ти не го познаваш и… Освен това е много опасно. Понеже нямаш опит. Ахъм. Ако го навиеш изведнъж в обратата посока, дето е правилна, може да му се завие свят. Да-а-а-а. Като нищо ще му се завие.
“И-и-и-и-и ама наистина е много нахален!”
- Не, не, не, не, не! Аз първо ще го оставя да си почине малко. И после лекичко по малко, по малко….
- Ами… Добре. – съгласи се внезапно разказвачът – Ти ще го навиваш вече и следователно ти ще ми разказваш приказки, понеже нали като се навива часовник, то е време за лягане и който го навива, той разказва приказки.
- Няма пък, няма пък, няма пък!
- Какво няма? Да го навиваш ли?
- Не. Няма да ти разказвам аз приказки. Понеже… понеже ти си разказвачът.
“Ахъм. Той, той. Какво се опитва да се измъкне?!“ – каза вътрешният ми глас.
„Ама, че хитруша, не можеш я излъга.“ – каза си разказвачът, а после си каза още: “Ама че предател!” – имайки предвид второто си Аз и накрая… накрая се примири.
Момиченцето от приказката и момиченцето искащо приказка не казаха нищо, а само се усмихваха дяволито.
А аз? Аз се почесах по главата, загледан в разказаната дотук приказка, после я подадох на малката хубавица да чете и отидох да навия часовника… по посока на часовниковата стрелка, за да не бъде студено.
Добавяне на коментар