Приказка пак за оня, от приказката, дето е неприказка
Ох, не ме пипай тук, че ме боли. Боли ме ти казвам – досега укротявахме тия от персонала, дето са санитари. Ама за всичко е виновен оня… дето дойде от някъде… другаде.
Отивам аз при шкафчето до прозореца за да науча последните новини от разследването му и… Ужас! Тия идиоти от персонала, като боядисвали инвентара, извадили чекмеджетата на шкафчетата и после ги разменили. Голяма работа ли? Голяма я! Шкафчето до прозореца беше получило амнезия от това. Ох, моля ти се, не ме гледай така – двете чекмеджета му бяха полукълбата…
И значи, казвам му аз паролата, за да ми предаде каква е връзката между автора и оня, а то – нищо не помни. Нищичко. Представяш ли си? Беше единственото шкафче което знаеше всичко. Даже знаеше, че нищо не знае… А сега бе заприличало на останалите – най-обикновени талашитени мебели. Те дори да знаеха нещо, не знаеха, че го знаят. Стана ми много мъчно. Стоеше така с едно собствено и едно присадено чекмедже, мигаше на парцали и не помнеше нито автора, нито оня, дето дойде от някъде, нито слона, който всъщност е жираф.
“Така ли?!” – си рекох и веднага накарах нашите от всички етажи да донесат незабавно де що има чекмеджета за шкафчета, за да оправим бакиите на тия идиоти от персонала. Те пък (тия от персонала) като видяха, че всеки от нас мъкне по две чекмеджета, изпаднаха в истерия и докато ги успокоим… Ох!
Най-лошото, обаче, стана когато оня, който явно беше двоен агент, за да не го разконспирирам, взе, че прасна един санитар с чекмеджето, дето държеше и то стана на трески. Нарочно го направи, аз си знам, защото точно това беше чекмеджето на шкафчето до прозореца. Унищожи уликите срещу себе си мръсникът. А ужким искал да укроти санитаря…
Сега ще трябва да накарам автора да измисли нещо, за да не се загуби нишката. Ама, че тъпа работа!
Приказка за садиста, който бил автор
Откакто шкафчето осакатя, трябва всеки ден да му правя компания, защото самó не може нищо. И нищо не му се разбира. Само повтаря “Еци, дюшеш, всичко коз…”, като че ли са му правили лоботомия. Добре, че санитарите, дето играят карти и табла на него не му разбират нищо.
Ама и тоя садист, авторът… Каза да не го занимавам с оня, защото изобщо не му било до това, че се губела нишката.
Обаче, вчера за пръв път шкафчето каза нещо друго. Тъкмо покрай него минаваше оня… и то взе да кряка “Автора, трети дубъл… Автора, трети дубъл…” Пълна лудница!
Приказка за монолог
Хайде да си поприказваме, а? Аз знам, че ти ще кажеш “Хайде!”, ама хайде кажи го най-после. Кажи нещо и ти. Иначе все си мисля, че съм сам, пък това тук, на Четвърти километър е забранено. За да си тук, значи не си сам. Всеки е с някого. Аз уж съм с теб, но понякога на мястото ти изневиделица се набутва авторът и трябва да съм с него… Пък той, знаеш, не е добре възпитан, нищо, че е садист.
Счу при на пе казка
Не ни дадоха да гледаме телевизия. Изключиха го… телевизора. Това е бедата на телевизорите, че могат да ги изключват. Аз, обаче, те викнах в огледалото. Седнах пред него и ти се радвах, понеже кой може да изключи огледалото? Само дето оня… двойният агент, докато успокояваше санитарите за спрения телевизор така запрати един от тях в огледалото, че то се счупи. Ама той уж само го посъветвал да гледа тук, понеже не се изключвало. Така разправяше после.
Това е бедата на огледалата, че се чупят. Когато се счупи огледалото, ти стана на парченца и във всяко твое парченце имаше частица от това, което си ми казвала. Валяха се разбъркани думички и аз трябваше да ги подредя. Трябваше! Но когато го сторих, едно остана в повече. Не знам откъде дойде. Сигурно от друга приказка. Беше парченцето, в което ми казваш „Обичам те!“ и аз си го прибрах.
« Предишни | Следващи »
Добавяне на коментар