Петър М. Петров » СТИХОВЕ…

Герберът

Петър Петров — Tue, 27 Jan 2009 10:37:11 +0000

Гербер къс, непригоден да бъде в букет
заради това, че е пречупен,
там, зад щанда прибран, че грозял бил отпред,
вехнеше нежелан и некупен.

Ала не скършеното зелено краче
правеше го за мен по-различен.
С друго беше особен, а именно, че
точно знаеше кой е обичан.

А останалите: със или без бодли;
можещи (или не) да ухаят…
До едно всички тях, ако питаш „Дали
съм обичана?“ се колебаят.

Гербера подарих ти и ето сега
той усмихва се, станал потребен,
че с „Обича те!“ пръснал е твойта тъга
и направил деня ти вълшебен.

Непокварен

Петър Петров — Tue, 27 Jan 2009 10:33:59 +0000

Хълм осеян с лилави лунички,
всъщност пролетно е разцъфтял
и полюшват се люляци, всички
в цвят лилав, а сред тях един – бял.

Люляк странен, така непривичен,
сред ухание и красота
ти успял си да бъдеш различен,
не на цвят просто, а с белота.

Хорър, трилър, траджеди

Петър Петров — Tue, 27 Jan 2009 09:25:50 +0000

Не издържам на този студ вече -
пролетта зъзнейки вънка
рече
и до голата трънка
се свлече.
Ох – измънка -
не мога! -
и пукна,
а от пукнатото поток рукна.
Точно в този миг трънката с глога
се натискаше страстно,
което
обяснява се с повик на пола,
а пък повикът, то си е ясно,
бе причината тя да е гола.
Само дето
се бе надценила,
врочем хич не бе съобразила -
пролет в близост е нещо опасно:
Тъй ги цъфна взривът с пълна сила…
На стотици парчета-
цветчета
ги направи, разбирай – погуби.
Само луд би решил да се люби
даже ако хормонът го чукне,
щом възможно е пролет да пукне.И разлагат се там трите трупа
сред воня
от цветя.
Даже с лупа
няма как от убиеца-зима
да откриеш следа,
не че има.
За беда
тя е неуловима.
И освен туй е рецидивист,
който за есента ще намине
за да я умъртви лист по лист
и преди още да е умряла
ще я замрази в моргата бяла.

Роса

Петър Петров — Fri, 23 Jan 2009 21:21:20 +0000

Нощта
разплакана
си е отишла.

Всуе

Петър Петров — Fri, 23 Jan 2009 21:12:32 +0000

С поредна вълна към брега
отново опитва морето
от себе си да се измъкне.

Живот

Петър Петров — Fri, 23 Jan 2009 21:04:40 +0000

Път, като път,
а не може
пак да преминеш по него.

Свободно

Петър Петров — Fri, 09 Jan 2009 14:38:46 +0000

Хвърчило весело се рее
СВОБОДНО из небето…
вързано на връв.

Дотогава

Петър Петров — Fri, 09 Jan 2009 14:38:16 +0000

Ако в идните дни, чинно чакащи ред
настояще да станат за кратко,
избуи в мен внезапно талант на поет
да римувам и точно, и гладко,
най-прекрасна поема ще ти съчиня
и с трептяща душа ще я сричам.
Дотогава, обаче, не ще се свеня
ей така, просто, да те обичам.

Пихадре

Петър Петров — Fri, 09 Jan 2009 14:37:50 +0000

В полето софийско, към Сливница,
едно покрайпътно кръчме,
познато под името „Пивница“
затвореше ли, насаме
оставаше с мисъл натрапница,
че трябва да се промени.
Да е „Пивница“, но и „Хапница“.
И ето след няколко дни
пиячката беше със хапване
а пък оборотът – със ръст.
Работеше нон-стоп до скапване.
Наложи се да сложи кръст
на тоз етап: „Трябва и ‘Дремница’
да бъда, че иначе – как?“
И ето я – страноприемница,
но „Пихадре“, не хоремаг.

Краят на приказките

Петър Петров — Fri, 09 Jan 2009 14:37:10 +0000

Насред битпазара, в камара предмети,
доскорошни ценности, днеска – боклук,
намерих, от приказка свършила взети,
протритите чехли на малкия Мук.
До тях в прах, очукана, обикновена,
се валяше лампата на Аладин.
Уж същата, но от вълшебство лишена -
следа нямаше от послушния джин.
Килимчето чудно, летяло довчера,
бе също там, но без магическа мощ.
Светът влязъл бе в прагматичната ера,
в деня след хиляда и първата нощ.