Я, к’ва е тая къщичка тука, бе? Сигурно е за мене. Да-а-а-а. Апсолютно сигурно е за мене. Ахъм. Понеже щом никой не ми е казал, значи е изненада-а-а-а-а, а щом е изненада, значи няма начин да не е за мене, понеже те нали другите знаят, а само аз не. Значи браво. Много ми харесва.

Обаче аз нали такова… Както си се разхождах и: “Я-я-я, къщичка!”. Обаче нали съм си много смел и отначало малко не ме хвана много страх. Мда-а-а. Понеже аз имам един пирятел, ама той е такъв… абе такъв… той е вещиц. Да-а-а-а, вещиц е, ви казвам. И прави разни работи, леле-е-е-е-е направо да припаднеш от страх. Обаче аз не.

Ама той живее в нашата гора, обаче никой не смее да ходи там при него. Никой! Само аз. Ама аз понеже съм си много смел, затова. Да-а-а. Ама знаете ли колко е страшно, бе? Той там прави разни работи в неговата къщичка и се чуват разни бумтевици и секакви други подобности. Ама аз най-много обичам да го гледам отдалече и затова тайничко се промъквам до другия край на полянката и гледам оттам. И гледам, и гледам и си мечтая разни джуджешки работи…

А пък веднъж, както се бях промъкнал и нещо вътре взе да кряка и моя пирятел изхвърча навънка и си заскуба косите, щото беше много ядосан и ходеше насам-натам пред къщата и говореше разни такива, много страшни думи:

Насú горéнг лемáк, сатý инú потóнг!
Унтýк джалáн севá, мамáк харú сорóнг

Да-а-а-а. А отвътре нещо бучеше и къщичката ту изчезваше, ту се появяваше. И разни други работи ставаха – да си умреш от страх. Ахъм, чак дърветата трепереха от страх и на едно дърво от треперене му се пречупи една клонка и като каза „Пук“ и моя пирятел, дето тогава още не ми беше пирятел, а си беше само вещиц, погледна към мене, щото тя, да ú се не види и клонката страхлива, беше точно под мене и се счупи от дето аз… абе от треперене. И като погледна значи и аз… нищо. Верно!

Обаче той като почна да се смее… Ама знаете ли как се смее вещиц, бе? Леле-е-е направо да ти замръзне кръвта, обаче на мене не – понеже си бях с кожухчето. И шапката си бях сложил, невидимката, понеже нали ако нещо такова… студено ако стане… Ахъм.

И такова… и после стана една… той взе да се превива от смях и да се търкаля по тревата и къщичката и тя се опули и взе да се превива от смях също, обаче по едно време той спря и само като я погледна и тя млъкна. Верно ви казвам. И като се поотупа от сламките и вика: „Ха, джудже с шапка невидимка!“ И аз, направо ви казвам, замалко да такова… замалко да умра от срам. Ахъм. Ама той понеже нали вещиц, ама обаче много печен и това шапки невидимки изобщо не му минават.

И такова и ми даде една ягодка, ама не знам точно как ми я даде, понеже като каза „Дръж!“ и тя хоп, ми се появи в ръката. И после нали вече бяхме станали пирятели и той ме покани да му ида на гости. Да-а-а. Представяте ли си, бе? Обаче аз такова, нали понеже бях много зает и бързах също казах, че сега имам много важна работа и друг път ще дойда. Ама после аз много пъти съм ходил, бе. Ама нали понеже от полянката най-хубаво се вижда какво става и все оттам гледам. И той обаче ми намига от време на време, когато е много важно и аз също му намигам, понеже нали сме пирятели и трябва да му помагам.

И сега такова… вървя си аз и: “Я, къщичка!”. И си викам… ама това вече ви го казах.

Обаче съм апсолютно сигурен, че тая къщичка ми е и за мене от моя пирятел. Ахъм. Много е хубаво.

« Предишна | Следваща »

Приказка пак за оня, от приказката, дето е неприказка

Ох, не ме пипай тук, че ме боли. Боли ме ти казвам – досега укротявахме тия от персонала, дето са санитари. Ама за всичко е виновен оня… дето дойде от някъде… другаде.
Отивам аз при шкафчето до прозореца за да науча последните новини от разследването му и… Ужас! Тия идиоти от персонала, като боядисвали инвентара, извадили чекмеджетата на шкафчетата и после ги разменили. Голяма работа ли? Голяма я! Шкафчето до прозореца беше получило амнезия от това. Ох, моля ти се, не ме гледай така – двете чекмеджета му бяха полукълбата…
И значи, казвам му аз паролата, за да ми предаде каква е връзката между автора и оня, а то – нищо не помни. Нищичко. Представяш ли си? Беше единственото шкафче което знаеше всичко. Даже знаеше, че нищо не знае… А сега бе заприличало на останалите – най-обикновени талашитени мебели. Те дори да знаеха нещо, не знаеха, че го знаят. Стана ми много мъчно. Стоеше така с едно собствено и едно присадено чекмедже, мигаше на парцали и не помнеше нито автора, нито оня, дето дойде от някъде, нито слона, който всъщност е жираф.
“Така ли?!” – си рекох и веднага накарах нашите от всички етажи да донесат незабавно де що има чекмеджета за шкафчета, за да оправим бакиите на тия идиоти от персонала. Те пък (тия от персонала) като видяха, че всеки от нас мъкне по две чекмеджета, изпаднаха в истерия и докато ги успокоим… Ох!
Най-лошото, обаче, стана когато оня, който явно беше двоен агент, за да не го разконспирирам, взе, че прасна един санитар с чекмеджето, дето държеше и то стана на трески. Нарочно го направи, аз си знам, защото точно това беше чекмеджето на шкафчето до прозореца. Унищожи уликите срещу себе си мръсникът. А ужким искал да укроти санитаря…
Сега ще трябва да накарам автора да измисли нещо, за да не се загуби нишката. Ама, че тъпа работа!

Приказка за садиста, който бил автор

Откакто шкафчето осакатя, трябва всеки ден да му правя компания, защото самó не може нищо. И нищо не му се разбира. Само повтаря “Еци, дюшеш, всичко коз…”, като че ли са му правили лоботомия. Добре, че санитарите, дето играят карти и табла на него не му разбират нищо.
Ама и тоя садист, авторът… Каза да не го занимавам с оня, защото изобщо не му било до това, че се губела нишката.
Обаче, вчера за пръв път шкафчето каза нещо друго. Тъкмо покрай него минаваше оня… и то взе да кряка “Автора, трети дубъл… Автора, трети дубъл…” Пълна лудница!

Приказка за монолог

Хайде да си поприказваме, а? Аз знам, че ти ще кажеш “Хайде!”, ама хайде кажи го най-после. Кажи нещо и ти. Иначе все си мисля, че съм сам, пък това тук, на Четвърти километър е забранено. За да си тук, значи не си сам. Всеки е с някого. Аз уж съм с теб, но понякога на мястото ти изневиделица се набутва авторът и трябва да съм с него… Пък той, знаеш, не е добре възпитан, нищо, че е садист.

Счу при на пе казка

Не ни дадоха да гледаме телевизия. Изключиха го… телевизора. Това е бедата на телевизорите, че могат да ги изключват. Аз, обаче, те викнах в огледалото. Седнах пред него и ти се радвах, понеже кой може да изключи огледалото? Само дето оня… двойният агент, докато успокояваше санитарите за спрения телевизор така запрати един от тях в огледалото, че то се счупи. Ама той уж само го посъветвал да гледа тук, понеже не се изключвало. Така разправяше после.
Това е бедата на огледалата, че се чупят. Когато се счупи огледалото, ти стана на парченца и във всяко твое парченце имаше частица от това, което си ми казвала. Валяха се разбъркани думички и аз трябваше да ги подредя. Трябваше! Но когато го сторих, едно остана в повече. Не знам откъде дойде. Сигурно от друга приказка. Беше парченцето, в което ми казваш „Обичам те!“ и аз си го прибрах.

« Предишни | Следващи »

You have received a message!

Здравей!
Решил Разказвача да оправи тая работа с приказката, обаче когато станал сутринта и запретнал ръкави, установил, че приказката е изчезнала.
Всъщност приказката не била изчезнала, а си била взела задължителната почивка. Да-а-а, приказките имат задължителна почивка. Веднъж в годината всички приказки си вземат отпуск и заминават на екватора. Това не е никак трудно, защото земята била направена именно с тази цел с паралели и меридиани. Приказките сядали на най-близкия меридиан и се спускали по него като по пързалка до екватора, където се излягали на слънце и обменяли опит. Обаче понякога така се заплесвали в празни приказки, че забравяли да се приберат навреме и бабите, майките и татките не знаели какво да разказват на децата. Ужас. И когато на някое дете му кажат строго „Никаква приказка, лягай да спиш!“ това е, понеже приказката е в отпуск.
А как се връщат от почивка? Ами много просто – събират си плажните принадлежности, взимат си довиждане и си обещават да се чуят, а после полека-полека се покатерват по паралелите – всяка откъдето е дошла. Дааа. И нашата приказка така направила и се върнала точно когато Разказвача се чудел дали да не подхване нова приказка.
Това обаче е съвсем друга приказка.
Чао.

You have received a message!

Здравей!
Разказвача бил много ядосан, понеже собствено той никога не бил разказвал тая приказка. Всъщност, не е и точно така. Той изпращал приказката, но не в този ú вид, в който тя се получавала. Изобщо това електронно нещо Електронното Нещо правело всякакви номерации-галимации и така изкривявало нещата, че на Разказвача направо му се плачело. Абсолютно безобразие. Какви са тия фантасмагории? Къде се е чуло и видяло стая да си плюе през прозореца и огледало да спи? “Ама аз никога не съм писал такива неща. – убеждавал се сам той. “А-а-а-а-а-а!” – заклатил глава и взел да мисли. Мислил, мислил и решил. Вместо да пусне приказката по Електронното Нещо, ще пусне себе си, за да може, да бъде навсякъде и да следи да няма безобразия с приказката.
И така Разказвача се изпратил сам и изчезнал завинаги в Електронното Нещо, което останало много доволно, понеже приказката не била и така точно, ами то си я нагласило, но това вече е друга приказка.
Чао.

You have received a message!

- Здравей мило мое! – казал Разказвача.
- Ама какъв разказвач? – казало Електронното Нещо – Нали се разбрахме, че Разказвача вече го няма. Изчезнах го… ъ-ъ-ъ, изчезна се…
- Мило Електронно Нещо, – казало Милото мое – Разказвача е тук, в тебе вселен сред единичките и нулите, течащи из медните ти артерии и сега е навсякъде. Виждам го във всеки монитор да се усмихва и разказва приказки като тази и като онази, предишната и като следващата за сянката, дето си нямала собственик…
- Аха – казало смутено Електронното Нещо. – А, може ли и аз да я чуя? – и примигнало свенливо със светодиодите си, понеже то също много обичало приказки и затова ги променяло по малко (ама само по малко) така, както му се искало да изглеждат.
- Може, казал Разказвача, който бил някъде там, не знам къде, но навсякъде, и започнал…
- Чакай, чакай, казало Електронното Нещо, нали трябва да сложим край на тая приказка първо?
- Добре – казал Разказвача – Край на тая приказка. : )

« Предишни | Следващи »

Неотдавна ненадейно ми се освободиха няколко часа в следобеда и аз веднага реших да разпусна малко с един шофьорски курс. Е, не можах да взема книжка веднага – късаха ме два пъти, но до вечерта се оправих.

Та тъкмо се разхождах нея вечер, отпочинал, с книжка в джоба и не щеш ли ми се обажда един приятел – началник на транспортния отдел на космоса. Вика: „Спасявай положението, трябва ми спешно шофьор на вселена за нощна смяна.” Приятел, к’во да го правиш?! Веднага се сетил, че ще измисля нещо. Спокойно – казвам – както съм отпочинал добре, ще изкарам една нощна смяна. Идвам.

То да си шофьор на вселената не е кой знае каква философия де. Внимаваш само за две неща: да караш направо, без да напускаш лентата и да не минаваш на втора светлинна. Ще кажете: „Ама каква втора светлинна? Нали максималната скорост е 300 000 км/сек.?” Така е. По закон. Тия от транспортния отдел на космоса не случайно бяха наложили това ограничение, защото младото поколение беше станало много безразсъдно и безотговорно напоследък. Не е като едно време… Ние бяхме друга работа. Мен ако питате, ограничението си беше на място. А и моят приятел добре бе изпипал нещата, защото всички вече мислеха, че няма по голяма скорост от светлинната. Ей го на и вие току що също скокнахте да ми възразявате за втората светлинна. Така е то. Потвори една лъжа 1000 пъти и тя става истина. Но сигурността на вселената е по-важна. Аз даже го съветвах на времето да обявят 100 000 км/сек. за крайна, но нали съм малко краен човек, екстремист така да се каже – не ме послушаха. Твърде много сме щели да ограничим правата на хората…

Както и да е. Да не се отвличам. Застъпих аз на дежурство веднага. Държа волана здраво, заковал съм километража на 300 000, пея си нещо на ум и карам направо. От време на време смигвам през страничното стъкло на шофьора на някой паралелен свят, но не си позволявам много да се разсейвам, за да не кривна от лентата. По едно време обаче, дали от правия път, взе да ми се приспива. Само от правия път е било, един монотонен такъв… Пък и нали нощна смяна бях – нищо не се виждаше наоколо. Любопитно ми бе да знам като как изглежда околовселенското пространство, но… нямах късмет. Една безкрайнна тъмница се бе проснала отпред… Безкрайна като пространство, но иначе си беше съвсем крайна и окончателна – стрелката на тъмномера бе опряла в абсолютната нула. Да бе, нула градуса тъмно. В такива условия, като няма какво да разнообразява гледката, почваш да клюмаш глава.

Хубаво, че вътрешният ми глас стои винаги буден, докато спя. По едно време го чувам да крещи: „Гледай къде карташ бе идиот!”. Отначало мислех, че вика на някой самонадеян шофьор покрай нас, но като ми удари два вътрешни шамара и се освестих разбрах, че било за мен. Поглеждам и какво да видя? Вселената се отконява от правата посока и излиза от лентата. Ужас! Паралелните светове вече не бяха нито паралелни нито успоредни даже. Добре, че не карах на втора светлинна – да се бях врязал в съседния досега. Мигновено завъртях волана в обратна посока, обаче го направих много рязко. Вселената поднесе и се завъртя около остта си, после закачи нещо и се преобърна няколко пъти. За щастие останахме в нашата лента. Щом стъпихме на колелата си, така да се каже, форсирах и успях да елиминирам остатъчните странични и центробежни сили. Ако беше някой млад шофьор, щеше да се насмете и да натисне спирачките, което би било фатално – ако вселената спре, всички ще разберат, че още редица други физични закони са лъжа на транспортния отдел. Тогава би настъпила такава ентропия, дето няма хаосомер, който да я измери.

Не всичко бе приключило обаче. Нали закачихме нещо. Оказа се че било най-периферната звезда на съседната паралелна вселена и тя бе прогорила дупка в нашата. Вярно ви казвам, вижте тая снимка:

Моят приятел ми я даде после. Нали хората от неговия отдел слагаха камери по трасето, за да следят движението и една от тях ме засякла…

Та ви казвам имахме пробойна във вселената. Лоша работа, но не трагедия. Пресегнах се за гюдерията от жабката и веднага затапих дупката, преди да е започнала да изтича материя от нея. То това оставаше само, да се разбере, че и оня постулат, дето нищо не се губело в природата е работа на транспортния отдел. Веднага щяха да се нароят хитреци предлагащи губене на данъчни задължения или създаване на печалба от нищото.

На сутринта моят приятел като се втурна да ми благодари, чак ми стана неудобно. Вика: „Леле човече, добре, че беше ти! Толкова безаварийно дежурство не сме имали от Големия взрив. Ако знаеш какви ядове имам с новоизлюпените шофьорчета… Косите ще ти се изправят, ако седна да ти разказвам, какви поразии правят.” Спокойно бе – потупах го приятелски – нали затова сме старата гвардия, да спасяваме положението. Ако пак се наложи – свиркай. Аз съм на линия.

Имам една черна дупка… Като тръгнете по Млечния път – в края, отдясно. Вижда се. От дядо ми е наследство. Той беше човек изпреварил времето си. В онези времена, когато хората не познаваха още парите, той взе, че построи на дупката сонда за добив на време. Щурчо! Кой ще ти купува по онова време време?! По тази причина инсталацията така си стоеше неизползвана доскоро. Дядо ми не завъртя бизнес, но и дума не даваше да се обели за продажба, нито на оборудването, нито на дупката.

Така си минаваше времето. След като дядо се спомина, дупката съвсем запустя. Само ѐ плащахме данък залудо. Лани обаче, докато чаках на опашката пред данъчното и се ядосвах, че не стига, дето не ми стига времето за други, по-важни неща, ами трябва да вися тук, изведнъж ме осени златна идея. Времената се бяха променили. Всеки се оплакваше, че няма време, а аз разполагам със сондажна платФорма за добив на време и се чудя какво да я правя. Ударих си мислено два шамара, зарязах опашката, метнах се на НЛО-то и запраших по Млечния.

На дупката всичко бе потънало в прах, но инсталацията си беше в ред. Подмених само някой и друг ремък, смазах механизмите и я пуснах в действие. Времекопачката забоботи, занабира полека скорост и покрай нея взеха да хвърчат минути и секунди.

Оттогава не мога да се оплача – оборудването работи на пълна мощност, а времето се харчи като топъл хляб. Дори ми се наложи (понеже не насмогвах на търсенето) да заделя един паралелен блок от време, в които пуснах инсталацията да работи още веднъж. Така вдигнах производителността двойно, без да се охарчвам за нова платформа.

Е, не всичко вървеше гладко де. Веднъж например дойде един приятел от мъглявината Джулия и ми се замоли за спешна доставка, защото времето им било на привършване – изтичало отнякъде. Ако пуснеше поръчка, трябваше да чака половин година, а складовете ни бяха празни, както винаги. Имаше само една дефектна партида на която милисекундите ѐ бяха с над допустимото отклонение на закъснение. Часовите ѐ пояси се бяха разхлабили, и по краищата се бе разтекла. Приятелят ми обаче бе на зор и се подписа, че я взема на своя отговорност. Дадохме му я на разсрочено плащане с отстъпка. Натоварихме касетите и приятелят ми си ги отнесе.

След известно време от счетоводството ми се обадиха, че изплащанията на вноските от Джулия внезапно секнали, а всички опити за контакт с тях били безуспешни. Веднага загрях какво се е случило. Качих сервизния екип на НЛО-то и запрашихме към Джулия. Там, както и очаквах, бе станало следното: Пуснали времето, то тръгнало нормално, но в един момент засякло. Системата им зависнала и всичко застинало. По показанията на часовниците можеше да се разбере, че това бе станало малко след началото. Веднага разпоредих на юнаците и те пристъпиха към подмяна с докараната нова партида. Момчетата са печени и се оправиха бързо. Дадохме рестарт и всичко си тръгна отново като по вода. Джулианците така и не разбраха какво се бе случило, защото животът им продължи оттам откъдето бе спрял. Ние пък се изнесохме без да се обадим, за да избегнем всякакви въпроси за причината да бъдем там. Вярно, че нямаше как да ги таксуваме за втората партида, ама карай, за приятел беше.

Имаше още един интересен случай. От някаква компания бяха пратили фирмения си транспорт за поредната пратка време за топ-мениджмънта им. Шофьорчето – новоназначен младок (титулярът напуснал внезапно) не прочел инструкциите за транспортиране на време и както следва да се очаква, закарало партидата по възможно най-бесния начин. В резултат – всичко пристигнало в насипно състояние. Понеже знам, че ще се запитате “Как изглежда пратка време в насипно състояние?” ще ви кажа – никак. Никак не изглежда. Няма разлика между една нормална и една потрошена на сол. Разликата се проявява едва при включване. От фирмата, разбира се, го усетили по неестественото поведение на топ мениджмънта си, но нямало какво да се направи освен да изчакат да изтече доставеното време. Е, вярно, че през този период директорите на компанията живеели без каквато и да е хронологичност – времето им било така накъсано и разбъркано, че те да речем изведнъж заспивали, докато се карали на закъснелите за работа, или внезапно почвали да закусват, след като току що били обядвали. Някои по време на заседание се събличали за фитнес, а после отивали да си вземат душ. Изобщо… веселба за подчинените било. Само шофьорчето не се смяло, а преждевременно отишло да си търси нова работа.

Мдам. Така е то с времето.

Наскоро беше. Тъкмо си почивах блажено от разказвачество, загледан в снежната приказка, която студът бе разказал на прозореца ми…

…и завиждайки му си мечтаех някой и на мен приказчица да разкаже, когато…

- Ей, може ли такова… Една приказка, а? Една мъ-ъ-ъ-ъ-ъничка ей толкова само голяма…

Eдно малко момиченце искаше приказка.

- Моля! Забравих да кажа вълшебната дума, обаче тя е във всяка буква и в празните места даже.

Направо ме хвана по бели гащи. Така ми се слушаше приказка, а сега – хоп, трябваше пак аз да разказвам.

- Моля!
- …
- Моля! А?

В този миг с вътрешното си ухо… Какво се чудите, вие имате ли вътрешен глас? Имате. А как го чувате? С вътрешното си ухо го чувате. Та в този миг дочух вътрешния си глас да мърмори: “Ама вземи да разкажеш една приказчица де, чуй как ти се моли детето.” Ужасен е. Винаги взема страната на другите. И все неговата става накрая. Уф-ф-ф! Хич не ми се разказваше, но пък още по-хич не ми се разправяше с него. Махнах с ръка и почнах:

- Ей, може ли такова… Една приказка, а? Една мъ-ъ-ъ-ъ-ъничка ей толкова само голяма…

Едно малко момиченце искаше приказка от разказвача.

- Моля! Забравих да кажа вълшебната дума, обаче тя е във всяка буква и в празните места даже.

Разказвачът гледаше като току що събуден – незагряващо. Въобще не бе очаквал някой да му иска приказка точно сега, когато на него му се искаше да е слушател.

- Моля!
- …
- Моля! А?
- Не може! – отсече троснато и това бе всичко, което можа да измисли.

Момиченцето посърна, даже не посърна, а направо се спихна цялото:

- Ех, щом не може… Ама що?
- Щото…
- Видя ли, видя ли, видя ли?
- Какво да видя?
- Видя ли, че не знаеш защо?
- Не. Къде да гледам?
- Ама не къде да гледа-а-а-а-а-аш.
- А какво?
- Приказка, приказка, приказка да разказваш.

“Точно така, да. Да разказва-а-а-а-а-а-а-а-а!” – завика вътрешният ми глас, очевидно нагодил се и той да слуша.

- А-а-а-а-а, това ли било?!… Е да, ама нали казах, че не може?
- Е да, обаче не каза защо, значи не важи.
- А защо трябва да казвам? Какво, ако не…
- Трябва, защото без приказки е много зле. Студено е.

“Чу ли бе? Студено е. Накарай го тоя разказвач да разказва и да не се опъва повече. Нали в края на краищата той прави каквото ти му кажеш.”

Брей че проклет всезнайко е това второто ми Аз. Нали ви казах… Казах ли ви? Изобщо не се излиза на глава с него. Понякога ми иде да си запуша вътрешното ухо. За съжаление точно в такива моменти се оказва, че не мога да намеря… подходяща заглушалка… запушалка де. Така ме хваща яд… Не знам вие как сте с вашето, но това моето… За наказание реших да го подразня още малко:

- Ама наистина ли трябва?
- Ами разбира се, не виждаш ли?
- Къде?
- Какво къде?
- Къде да гледам, за да видя?

“Уф-ф, ама този наистина е… Да му оскубе човек перата направо, пуяк такъв.” – почна да прави и коментари онзи отвътре.

- Ама ти си… Аз пък тогава, следващият път, като почнеш да разказваш, няма да те слушам… Мдам. – тропна момиченцето.

“А-а-а-а тва лъготи, С две ръце лъготи. Нямало да слуша. Хе хе!”

- И даже ще кажа на всеки друг тук ушичките да си запуши с памук…

“Хе хе. Сега почна да лъготи и с краче. Ама така му се пада на тоя неразказвач.” – хихикаше вътрешният ми глас. После запляска в знак на одобрение и зачака да чуе отговора ми т.е. отговора му, на разказвача от приказката.

- Слушатели като си нямаш, тогава ще разбереш сам колко лошо настава.
- Хм – каза разказвачът и се почеса… някъде. Ама ти сериозно ли ще кажеш на другите да не слушат?
- Да-а-а, напълно сериозно и напразно несериозно. Почвай.
- Е, щом е така… А! Някой ме търси по телефона…
- Никой не те търси по телефона-а-а-а-а-а-а-а! Почвай!

“Ох! ама че… Да, да! да почва!”

- Уф-ф-ф, добре де, почвам. Нали знаеш оня, стария часовник?
- Тц!
- Значи го знаеш, той точно така викаше: “Тц-тц, тц-тц…”
- Не го знам. Казах „Тц.“ понеже не го знам. Ако го знаех, щях да кажа „Аха.“
- Аха.
- Ето, видя ли – и ти каза аха.

“И? И-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и? И какво?” – запищя нетърпеливо другият ми Аз, та чак се наложи да го погледна строго.

- Добре де. Не го знаеш. Та той, старият часовник повтаряше непрекъснато тц-тц, тц-тц, тц-тц… Беше му станало навик, защото всички го питаха дали знае колко е часът, а той не знаеше и отговаряше с тц.
- Ама как така часовник да не знае колко е часът?
- Така, много просто. Веднага щом станеше 6 и 5 го забравяше. Не защото беше слаб по математика, а защото, една нощ в тъмното го бяха навили наопъки. И той, вместо да върти стрелките си по часовниковата стрелка, почна да ги върти наза-а-а-ад. И като вървеше така назад забравяше всичко което се беше случило преди това. Тъкмо станеше време за обяд и той го забравяше, защото се връщаше още назад…
- И?

“И?”

- И! И отначало всички се чудеха и кимаха с глава цъкайки с език: “Тц-тц-тц!”. Ама те щото се чудеха, колко е часът. Дали не беше вече време за лягане се питаха хората. А той: “Тц-тц-тц…” Но не защото се ядосваше, че го питат, а защото сам не разбираше как така преди малко бе време за лягане, а сега вече беше за вечеряне. Даже и за вечеряне не беше всъщност, а за следобедна почивка… А ако трябваше да е точен (нали беше часовник все пак) беше време за обяд… преди малко…

“Ама че часовник! И?”

- Лошото беше, че никой не можеше да му помогне.
- Ама защо-о-о-о?
- Защото… когато неговата приятелка жълтата кукувичка, която живееше в него…
- Няма жълти кукувички!
- Брей! Има.
- Няма!
- Има бе!

“Хи хи!”

- Ох добре, нека да има само за приказката. И какво станало после?
- Ами тя като го питаше: „Ти да не си се повредил нещо?“ – той отговаряше…
- „Тц…“
- Да, откъде знаеш?
- Ами аз понеже нали те слушам внимателно и…
- Аха. Добре. Обаче лошото беше, че и когато го питаше: “Ти добре ли си?” Той пак отвръщаше: “Тц…”
- Хм…
- Да-а-а-а. Много „хм“ беше работата. Направо…
- И какво?
- Ами такова, че оттогава не помня приказките си. Да-а-а.
- Ама как така бе? Нали часовникът не помнел?

“А-а-ха-ха-ха-а-а-а спипаха го, разказвача му с разказвач лъжлив!”

- А… е да де. Вярно така беше… но-о-о-о… то май било заразно. Да. Точно така, заразно май беше. Не помня добре. Значи е било така. Иначе ако помнех, щеше да значи, че не е било заразно.

“А да бе, измъква се само. Сега остава и да почне да тцъ-тцъка.” – поясни гласът, сякаш искаше да успокои малката ми слушателка.

- Хм!
- Хм, я! Нали ти казах, че беше много „хм“ работата.
- И какво?
- Ами нищо. Нямаше оправяне.
- Аха! Нямало. Ама как така няма бе?! Аз знам що няма.
- Що???
- Щото ти нарочно си го навивал всеки път наопъки. Той иначе отдавна да си е тръгнал напред.

“Ама наистина ли го навивал наопъки, а? Брей-й-й, той бил по-лош и от тебе.” – установи второто ми Аз, имайки предвид мен разбира се.

- Ами… аз… такова… без да искам… защото нали като навиваш по часовниковата стрелка, значи да навиваш надясно. Обаче нали като обърнеш часовника отзад за да го навиеш и предното надясно, става наляво. Сигурно затова нещо случайно съм се объркал, понеже нали то е тъмно и също понеже… не се сещам какво друго, но сигурно има и още някоя важна причина.
- Лъжеш , лъжеш, лъжеш!
- Не лъжа.

“Аха, защо един път поне не се е объркал наобратно, а? Ама че лъжец! Всеки път така се е обърквал! Гадняр!”

- Лъжеш. И освен това дай ми го, аз ще го навивам вече.
- Не може. Все пак ти не го познаваш и… Освен това е много опасно. Понеже нямаш опит. Ахъм. Ако го навиеш изведнъж в обратата посока, дето е правилна, може да му се завие свят. Да-а-а-а. Като нищо ще му се завие.

“И-и-и-и-и ама наистина е много нахален!”

- Не, не, не, не, не! Аз първо ще го оставя да си почине малко. И после лекичко по малко, по малко….
- Ами… Добре. – съгласи се внезапно разказвачът – Ти ще го навиваш вече и следователно ти ще ми разказваш приказки, понеже нали като се навива часовник, то е време за лягане и който го навива, той разказва приказки.
- Няма пък, няма пък, няма пък!
- Какво няма? Да го навиваш ли?
- Не. Няма да ти разказвам аз приказки. Понеже… понеже ти си разказвачът.

“Ахъм. Той, той. Какво се опитва да се измъкне?!“ – каза вътрешният ми глас.

„Ама, че хитруша, не можеш я излъга.“ – каза си разказвачът, а после си каза още: “Ама че предател!” – имайки предвид второто си Аз и накрая… накрая се примири.

Момиченцето от приказката и момиченцето искащо приказка не казаха нищо, а само се усмихваха дяволито.

А аз? Аз се почесах по главата, загледан в разказаната дотук приказка, после я подадох на малката хубавица да чете и отидох да навия часовника… по посока на часовниковата стрелка, за да не бъде студено.

Веднъж се наложи да отида до един приятел. Познавах го от времето когато с него приключихме сделката “Слънце за сянка”. Не си спомням дали ви разказвах… Добре де, слушайте: Той е онзи извънземен от Фракталус, който ми продаде тяхното слънце. Да-а-а! Нали знаете, че фракталианците не хвърлят сянка, а светлина. По тази проста причина те искаха да се отърват от слънцето си – на кого му е притрябвало слънце, ако никой не хвърля сянка?!

За късмет по това време на земята беше много модно да се хвърля сянка. Всички се изпретрепваха да си ги показват и мерят. Аз веднага прозрях колко хляб има в това да докарам едно слънце в нашето небе и не се колебах хич – купих го.

Фракталианците бяха много щастливи от сделката. Те не само, че разглобиха слънцето и го натовариха в контейнерите, ами взеха, че ми направиха скромен подарък – един от техните свръх бързи НЛО. Да-а! Толкова е бърз, че като стигна местоназначението не помня нищо – знаете, спомените са доста бавни и не могат да настигнат НЛО-то. Мен ако питате те даже не правят опит да тръгнат изобщо. Хубаво, че като се върна те ме чакат. Между другото това беше причината да го посетя отново, понеже когато се върнах на земята нямах и помен от спомен за името му. Наистина! Тъй че – навестих го пак.

Междувременно той се бе оженил.

Хм, кога намери време бе?! Както и да е.

Тя беше най-красивата зелена неземна, която някога съм срещал. А детето им… Да, и дете бяха отгледали. Да видиш – да не вярваш. Очевидно фракталианците бяха по-бързи от корабите си. Та хлапето значи, беше най-сладкото зеленяжче на света. Аз разбира се веднага ги снимах пред дома им. Ето, той е в средата, тя – отдясно, а хлапето – отляво.

Като им споменах, че ще ви покажа снимката те заскачаха от радост. Да! Погледнете хубаво, ако не ми вярвате. Не виждате ли, че подскачат? А слънце на небето им да има? А хвърлят ли сянка? Е истината ли ви казвам? Разбира се, че е истината, аз да не съм барон фон Мюнхаузен.

След като направих снимката, за да не забравя отново, взех че им записах имената на гърба й. Хитро, нали? Вие може да ги прочетете, нямам нищо против. Обърнете я и се уверете сами, а аз да тръгвам, че ме чака важна мисия.

До следващия път.

Щото аз нали си имам едно смокиново дърво пред къщичката, ама такова, не обикновеническо, а обратно – специалническо. Ахъм. Щото смокините стават голе-е-еми, като пъпеши. Да-а-а-а. И то беше дало пло-о-о-од. И аз какво, какво – ще го бера. Обаче такова, аз нали понеже съм… абе такова… нали понеже смокините са много високо и аз помолих моя пирятел Гьорчо, гарвана де, да ме кацне на един клон. Ама той много гаден пирятел, понеже ми взе за тая работа два лешника и едно стъклено мънисто. Ама аз му дадох едно ожулено… Ама без да искам, де… Не съм забелязал, че било ожулено. Верно ви казвам. Обаче като ме сложи горе на един клон и аз си избрах една е-е-е-е-ей такава голяма смокиня, колкото мене и после я гледах, гледах, гледах и като ú се нарадвах и реших да си я взема, обаче много лоша работа, щото аз нали съм… абе тя беше много голяма и как да я взема сега и такова… и я яхнах. Ама тя се държеше здраво за клончето и аз се друсах, друсах, обаче тц.

А тоя гадняр Гьорчо си седеше на другия клон и се подсмихваше. Аз си знам, че се подсмихваше, нищо че не му личи по човката. Сигурен съм, че ми се присмиваше. Обаче аз му обещах още едно мънисто и той ми донесе триона.

И аз после такова кръц-кръц кръц-кръц. Обаче тя тая много голема гаднярка излезе смокинята, понеже не ме изчака да сляза от нея, ами взе, че се откъсна изведнъж и аз к’во да правя – заедно с нея, както си я бях яхнал – е-е-е-е-е-е-е-е-е-ео, пльок долу. Ега си му се и работата! Като паднахме и аз целия потънах в смокинята, щото тя беше една мекичка такава, узряла…

Ама много вкусна ви казвам, най вкусната смокиня на света. Апсолютно. Обаче аз като се поосвестих малко и го слушам оня гадняр Гьорчо, довел всичките си роднини и те накацали по дървото и ми се смеят, та чак перушина падаше, ама нищо – аз си трая, понеже Гьорчо така се беше заплеснал да се лези, че си изпусна лешниците и мънистото.

Обаче аз докато изям тая смокиня около мене, та да изляза, много се уморих. То е много уморително. Вкусната умора е най-уморителното нещо на света.

И после обаче като ми се наду тумбачето и аз полегнах малко на сянка да си почина от вкуснотията и съм позадрямал малко и си сънувам разни джуджешки работи, ама те като надошли всичките горски мравки да си похапнат смокиня от мене, не е за разправяне. Ама аз нали съм си пирятел с ламята Спаска и тя като дофърча, щото аз малко се бях разпискал и тя такова… за малко да се спука от смях, обаче после ме облиза… Бр-р-р-р-р. И така, почистен, си се прибрах от тая смокиниада.

Обаче важното е, че после си намерих мънистото и двата лешника, дето Гьорчо изпусна в тревата. Нъц.

И оттогава я карам Спаска да ми ги бере смокините, понеже тя като кихне и ги изпопадва наведнъж всички. Да-а-а-а.

« Предишна | Следваща »

You have received a message!

Здравей!

Старото огледало било толкова старо, че вече не смогвало да отразява всичко. То било много уморено, защото огледалата никога не си почиват. Те винаги трябва да са будни и да отразяват всичко, каквото стане пред очите им. Това било много неблагодарна работа. На всичко отгоре хората често се сърдели и недоволствали от това как огледалата ги представяли и им се искало да ги счупят. В дома на момиченцето обаче никой не му се сърдел. Даже и кучето Рътеп. Макар да се случвало често някой да мине покрай него, бързайки за някъде, да се погледне и… да не се види. Тогава трябвало да подбутнеш леко огледалото, за да се събуди, да го изчакаш да се протегне един два пъти и чак като дойдело на себе си, почвало да отразява. Но понякога се случвало да е много уморено и да спи непробудно. Ала по стар навик в 6 часа сутринта винаги било будно, за да чуе новините, понеже било много старо и се интересувало от всичко ново. Това обаче е друга една приказка.

Чао.

You have received a message!

Здравей!

Новините пък по цял ден се чудели какво да правят. На някои от тях много им се искало да завладеят света, всички да ги слушат със затаен дъх, а после да ги коментират и повтарят отново и отново… (Какво да се прави – суетнички били.) А сега какво? Трябвало да чакат някое дете да порасне, че да почне да се интересува от новини, а не от приказки. Да, ама те децата му с деца, били станали такива едни проклети… Не искали да порастат. Представяш ли си? Що за възпитание?! Седели си малки и си искали приказките. Пълна безотговорност!

Други новини обаче и дума не давали да се издума. Казвали, че няма закъде да се бърза, защото хубавото било в очакването да те прочетат, а не в четенето, при което намигвали. Ето така: Защото – казвали те – веднъж щом те прочетат и… ставаш старина, а пък това една новина изведнъж да я преквалифицират на старина, си било чисто безобразие.

И така водели спор помежду си двете групички новини. Едните искали да се предприеме нещо, а другите викали „Йок!“, „Сакън!“ и други подобни. По едно време така се нажежила обстановката, че взели да се дърпат за заглавията и да се ритат по колонките. И настанала една суматоха и бъркотия – не ти е работа. Прогнозата за времето се напълнила с резултатите от конкурса за красота, а новината за преброяването на населението на островите Мауко-Салатан се видяла с данни за тазгодишната реколта от боровинки. За тези неща обаче става дума в една друга приказка.

Чао.

You have received a message!

Здравей!

Островите Мауко-Салатан се намирали на юг. Така казвали учебниците по география, дето били писани на северния полюс. Но тъй като учебниците, написани на южния полюс, казвали точно обратното, че островите се намират на север, ставало абсолютно невъзможно да се определи къде са. Все пак хората били спокойни, защото били сигурни поне в едно, че ги има някъде и затова много-много не се притеснявали да ги търсят.

Островите били два: на единия живеела принцеса Мауко, а на другия принц Салатан. Мауко била най-красивата красавица на света, а също така и на двата острова. Имала най-дългите и лепкави пипала, крайчетата на които непрекъснато били лакирани от цяла армия слугини. Имала също по една разцъфнала като зелка зелена брадавица на носовете си, които според едни били 6, а според други – половин дузина.

Но това, което накарало принц Салатан да се поболее от любов по нея, било умението ú да си чисти ушите с език. (Бр-р-р…) Правела го с финес, недостъпен за другите. И ако случайно там намерела нещо, така сладко го примлясквала (още по бр-р-р…), че принц Салатан се размеквал от удоволствие и заприличвал на палачинка.

За него пък е достатъчно да кажем, че за 267-ми пореден път печелел първото място на конкурса за най-отпуснато тяло и че владеел изкуството на звучното оригване до съвършенство. Казват, че можел да го прави по 92 различни начина плюс задължителните за неговия ранг 21 кралски (по три вида за всяко от седемте дневни хранения). Казват също, че когато го правел с всичките си уста едновременно, всичко живо занемявало като омагьосано от вълшебната музика.

На принцеса Мауко в такива моменти ú се заплитали пипалата от вълнение, а брадавиците ú почервенявали целите от любов. За нещастие принц Салатан бил далтонист и не можел да оцени брадавичавата реакция на своята възлюбена, но и другото му стигало.

И така си течел животът в Мауко-Салатания мирно и влюбено и кой-знае какво щяло да се случи оная сутрин, когато Мауко-Салатаняните решели да видят резултатите от преброяването и в замяна прочетели за извънредната реколта от боровинки, ако не се бил намесил разказвачът на приказката.
Взел той, че преместил времето на Мауко-Салатания с един ден напред, а през прескочения ден отишъл при новините, нахокал ги едно хубаво (даже ги понапердашил малко), ама не мръднал оттам, докато не се подредили, както си им бил редът. После размахал пръст, поклатил глава и ядосано казал: „А-а-а-а, така повече не може! Ще трябва да се сложи ред в тая приказка“ и излязъл ядосан. И правилно сторил, защото това вече била друга приказка.

Чао.

« Предишни | Следващи »

You have received a message!

Здравей!

Къщата най-много обичала да мечтае сънища за едно малко момиченце, дето живеело отсреща. Всеки ден измечтавала по няколко съня специално за него. Това било много трудно понякога, защото се налагало да мечтае извънредно и за гостите, които идвали в близките домове, и за техните кучета, а също и за автомобилите им. Да-а-а и за тях! Затова се налагало да мечтае със всичките си стаи едновременно. Понякога се случвало и да не смогне и тогава този, който оставал без сън, ставал посред нощ, излизал на балкона или заставал на прозореца си и се чудел защо не му идва съня. И седял така, пушел цигара след цигара и се ядосвал. После, гледайки към къщата, така, както бил ядосан, решавал, че е крайно време да се обади където трябва, за да изпратят булдозерите и разчистят тази съборетина.

Само на Нова Година си почивала къщата за малко, понеже никой не искал да спи тогава. Да-а-а, това било къщата на сънищата, само дето никой не знаел за това освен Джентълмена, но той на никого не казвал.

Чао.

You have received a message!

Здравей!

Имало обаче една стая в тази къща, дето била много опърничава. Докато другите стаи мечтаели сънища и едва смогвали, тя се заключвала, за да не я гледат и никой не знае какво правела, а тя всъщност само чакала да се стъмни, вдигала си КЛЮЧукалата и – дим да я няма. Разхождала се най-безотговорно, по цяла нощ газела тревните площи и обръщала кошчетата за боклук. Даже плюела през прозореца си. Да-а-а. А понякога дори се правела, че уж мечтае сън, а всъщност то си било най-обикновен кошмар, но тя го наспрейвала с едно сънено флаконче и го пращала на малкото момиченце. Добре че момиченцето си имало едно Нещо, което никога не спяло, а само си почивало с едното око, а с другото наблюдавало какво става и когато забелязвало престорения на сън кошмар, събуждало кучето Рътеп, дето бдяло до леглото на момиченцето и той храбро прогонвал кошмара, а след това отивал под прозореца на стаята и сериозно се възмущавал от нея. После Нещото започвало да си почива с другото око и да наблюдава с първото. Нещото било едно такова… Всъщност то наистина било едно, но не било такова. А какво било Нещото, разказва друга една приказка.

Чао.

You have received a message!

Здравей!

Ей така, минавали си хората покрай него и изобщо, ама изобщо и на ум не им минавало, че покрай тях имало нещо бяло, ама чисто бяло и прозрачно (ама не много) и розово като синьото небе и зелените детелинки и жълтите дупенца на пчеличките по тях и с трапчинки на бузите (каквито всъщност май си нямало) и дето им намигало ето така: Мда-а-а. Много потайно било. И се усмихвало, ама винаги се усмихвало… освен когато било тъжно, но то не било никога тъжно, защото никой никога не го бил виждал тъжно. И усмихнато впрочем никой не го бил виждал, понеже то било много потайно и не казвало на никого за себе си, ама на никого. Даже и кучето Рътеп не подозирало, че го има. Само момиченцето знаело за него. И старото огледало, пред което то се плезело понякога, когато наоколо нямало никой. Това обаче е една съвсем друга приказка.

Чао.

« Предишни | Следващи »