Неотдавна ненадейно ми се освободиха няколко часа в следобеда и аз веднага реших да разпусна малко с един шофьорски курс. Е, не можах да взема книжка веднага – късаха ме два пъти, но до вечерта се оправих.

Та тъкмо се разхождах нея вечер, отпочинал, с книжка в джоба и не щеш ли ми се обажда един приятел – началник на транспортния отдел на космоса. Вика: „Спасявай положението, трябва ми спешно шофьор на вселена за нощна смяна.” Приятел, к’во да го правиш?! Веднага се сетил, че ще измисля нещо. Спокойно – казвам – както съм отпочинал добре, ще изкарам една нощна смяна. Идвам.

То да си шофьор на вселената не е кой знае каква философия де. Внимаваш само за две неща: да караш направо, без да напускаш лентата и да не минаваш на втора светлинна. Ще кажете: „Ама каква втора светлинна? Нали максималната скорост е 300 000 км/сек.?” Така е. По закон. Тия от транспортния отдел на космоса не случайно бяха наложили това ограничение, защото младото поколение беше станало много безразсъдно и безотговорно напоследък. Не е като едно време… Ние бяхме друга работа. Мен ако питате, ограничението си беше на място. А и моят приятел добре бе изпипал нещата, защото всички вече мислеха, че няма по голяма скорост от светлинната. Ей го на и вие току що също скокнахте да ми възразявате за втората светлинна. Така е то. Потвори една лъжа 1000 пъти и тя става истина. Но сигурността на вселената е по-важна. Аз даже го съветвах на времето да обявят 100 000 км/сек. за крайна, но нали съм малко краен човек, екстремист така да се каже – не ме послушаха. Твърде много сме щели да ограничим правата на хората…

Както и да е. Да не се отвличам. Застъпих аз на дежурство веднага. Държа волана здраво, заковал съм километража на 300 000, пея си нещо на ум и карам направо. От време на време смигвам през страничното стъкло на шофьора на някой паралелен свят, но не си позволявам много да се разсейвам, за да не кривна от лентата. По едно време обаче, дали от правия път, взе да ми се приспива. Само от правия път е било, един монотонен такъв… Пък и нали нощна смяна бях – нищо не се виждаше наоколо. Любопитно ми бе да знам като как изглежда околовселенското пространство, но… нямах късмет. Една безкрайнна тъмница се бе проснала отпред… Безкрайна като пространство, но иначе си беше съвсем крайна и окончателна – стрелката на тъмномера бе опряла в абсолютната нула. Да бе, нула градуса тъмно. В такива условия, като няма какво да разнообразява гледката, почваш да клюмаш глава.

Хубаво, че вътрешният ми глас стои винаги буден, докато спя. По едно време го чувам да крещи: „Гледай къде карташ бе идиот!”. Отначало мислех, че вика на някой самонадеян шофьор покрай нас, но като ми удари два вътрешни шамара и се освестих разбрах, че било за мен. Поглеждам и какво да видя? Вселената се отконява от правата посока и излиза от лентата. Ужас! Паралелните светове вече не бяха нито паралелни нито успоредни даже. Добре, че не карах на втора светлинна – да се бях врязал в съседния досега. Мигновено завъртях волана в обратна посока, обаче го направих много рязко. Вселената поднесе и се завъртя около остта си, после закачи нещо и се преобърна няколко пъти. За щастие останахме в нашата лента. Щом стъпихме на колелата си, така да се каже, форсирах и успях да елиминирам остатъчните странични и центробежни сили. Ако беше някой млад шофьор, щеше да се насмете и да натисне спирачките, което би било фатално – ако вселената спре, всички ще разберат, че още редица други физични закони са лъжа на транспортния отдел. Тогава би настъпила такава ентропия, дето няма хаосомер, който да я измери.

Не всичко бе приключило обаче. Нали закачихме нещо. Оказа се че било най-периферната звезда на съседната паралелна вселена и тя бе прогорила дупка в нашата. Вярно ви казвам, вижте тая снимка:

Моят приятел ми я даде после. Нали хората от неговия отдел слагаха камери по трасето, за да следят движението и една от тях ме засякла…

Та ви казвам имахме пробойна във вселената. Лоша работа, но не трагедия. Пресегнах се за гюдерията от жабката и веднага затапих дупката, преди да е започнала да изтича материя от нея. То това оставаше само, да се разбере, че и оня постулат, дето нищо не се губело в природата е работа на транспортния отдел. Веднага щяха да се нароят хитреци предлагащи губене на данъчни задължения или създаване на печалба от нищото.

На сутринта моят приятел като се втурна да ми благодари, чак ми стана неудобно. Вика: „Леле човече, добре, че беше ти! Толкова безаварийно дежурство не сме имали от Големия взрив. Ако знаеш какви ядове имам с новоизлюпените шофьорчета… Косите ще ти се изправят, ако седна да ти разказвам, какви поразии правят.” Спокойно бе – потупах го приятелски – нали затова сме старата гвардия, да спасяваме положението. Ако пак се наложи – свиркай. Аз съм на линия.

Имам една черна дупка… Като тръгнете по Млечния път – в края, отдясно. Вижда се. От дядо ми е наследство. Той беше човек изпреварил времето си. В онези времена, когато хората не познаваха още парите, той взе, че построи на дупката сонда за добив на време. Щурчо! Кой ще ти купува по онова време време?! По тази причина инсталацията така си стоеше неизползвана доскоро. Дядо ми не завъртя бизнес, но и дума не даваше да се обели за продажба, нито на оборудването, нито на дупката.

Така си минаваше времето. След като дядо се спомина, дупката съвсем запустя. Само ѐ плащахме данък залудо. Лани обаче, докато чаках на опашката пред данъчното и се ядосвах, че не стига, дето не ми стига времето за други, по-важни неща, ами трябва да вися тук, изведнъж ме осени златна идея. Времената се бяха променили. Всеки се оплакваше, че няма време, а аз разполагам със сондажна платФорма за добив на време и се чудя какво да я правя. Ударих си мислено два шамара, зарязах опашката, метнах се на НЛО-то и запраших по Млечния.

На дупката всичко бе потънало в прах, но инсталацията си беше в ред. Подмених само някой и друг ремък, смазах механизмите и я пуснах в действие. Времекопачката забоботи, занабира полека скорост и покрай нея взеха да хвърчат минути и секунди.

Оттогава не мога да се оплача – оборудването работи на пълна мощност, а времето се харчи като топъл хляб. Дори ми се наложи (понеже не насмогвах на търсенето) да заделя един паралелен блок от време, в които пуснах инсталацията да работи още веднъж. Така вдигнах производителността двойно, без да се охарчвам за нова платформа.

Е, не всичко вървеше гладко де. Веднъж например дойде един приятел от мъглявината Джулия и ми се замоли за спешна доставка, защото времето им било на привършване – изтичало отнякъде. Ако пуснеше поръчка, трябваше да чака половин година, а складовете ни бяха празни, както винаги. Имаше само една дефектна партида на която милисекундите ѐ бяха с над допустимото отклонение на закъснение. Часовите ѐ пояси се бяха разхлабили, и по краищата се бе разтекла. Приятелят ми обаче бе на зор и се подписа, че я взема на своя отговорност. Дадохме му я на разсрочено плащане с отстъпка. Натоварихме касетите и приятелят ми си ги отнесе.

След известно време от счетоводството ми се обадиха, че изплащанията на вноските от Джулия внезапно секнали, а всички опити за контакт с тях били безуспешни. Веднага загрях какво се е случило. Качих сервизния екип на НЛО-то и запрашихме към Джулия. Там, както и очаквах, бе станало следното: Пуснали времето, то тръгнало нормално, но в един момент засякло. Системата им зависнала и всичко застинало. По показанията на часовниците можеше да се разбере, че това бе станало малко след началото. Веднага разпоредих на юнаците и те пристъпиха към подмяна с докараната нова партида. Момчетата са печени и се оправиха бързо. Дадохме рестарт и всичко си тръгна отново като по вода. Джулианците така и не разбраха какво се бе случило, защото животът им продължи оттам откъдето бе спрял. Ние пък се изнесохме без да се обадим, за да избегнем всякакви въпроси за причината да бъдем там. Вярно, че нямаше как да ги таксуваме за втората партида, ама карай, за приятел беше.

Имаше още един интересен случай. От някаква компания бяха пратили фирмения си транспорт за поредната пратка време за топ-мениджмънта им. Шофьорчето – новоназначен младок (титулярът напуснал внезапно) не прочел инструкциите за транспортиране на време и както следва да се очаква, закарало партидата по възможно най-бесния начин. В резултат – всичко пристигнало в насипно състояние. Понеже знам, че ще се запитате “Как изглежда пратка време в насипно състояние?” ще ви кажа – никак. Никак не изглежда. Няма разлика между една нормална и една потрошена на сол. Разликата се проявява едва при включване. От фирмата, разбира се, го усетили по неестественото поведение на топ мениджмънта си, но нямало какво да се направи освен да изчакат да изтече доставеното време. Е, вярно, че през този период директорите на компанията живеели без каквато и да е хронологичност – времето им било така накъсано и разбъркано, че те да речем изведнъж заспивали, докато се карали на закъснелите за работа, или внезапно почвали да закусват, след като току що били обядвали. Някои по време на заседание се събличали за фитнес, а после отивали да си вземат душ. Изобщо… веселба за подчинените било. Само шофьорчето не се смяло, а преждевременно отишло да си търси нова работа.

Мдам. Така е то с времето.

Наскоро беше. Тъкмо си почивах блажено от разказвачество, загледан в снежната приказка, която студът бе разказал на прозореца ми…

…и завиждайки му си мечтаех някой и на мен приказчица да разкаже, когато…

- Ей, може ли такова… Една приказка, а? Една мъ-ъ-ъ-ъ-ъничка ей толкова само голяма…

Eдно малко момиченце искаше приказка.

- Моля! Забравих да кажа вълшебната дума, обаче тя е във всяка буква и в празните места даже.

Направо ме хвана по бели гащи. Така ми се слушаше приказка, а сега – хоп, трябваше пак аз да разказвам.

- Моля!
- …
- Моля! А?

В този миг с вътрешното си ухо… Какво се чудите, вие имате ли вътрешен глас? Имате. А как го чувате? С вътрешното си ухо го чувате. Та в този миг дочух вътрешния си глас да мърмори: “Ама вземи да разкажеш една приказчица де, чуй как ти се моли детето.” Ужасен е. Винаги взема страната на другите. И все неговата става накрая. Уф-ф-ф! Хич не ми се разказваше, но пък още по-хич не ми се разправяше с него. Махнах с ръка и почнах:

- Ей, може ли такова… Една приказка, а? Една мъ-ъ-ъ-ъ-ъничка ей толкова само голяма…

Едно малко момиченце искаше приказка от разказвача.

- Моля! Забравих да кажа вълшебната дума, обаче тя е във всяка буква и в празните места даже.

Разказвачът гледаше като току що събуден – незагряващо. Въобще не бе очаквал някой да му иска приказка точно сега, когато на него му се искаше да е слушател.

- Моля!
- …
- Моля! А?
- Не може! – отсече троснато и това бе всичко, което можа да измисли.

Момиченцето посърна, даже не посърна, а направо се спихна цялото:

- Ех, щом не може… Ама що?
- Щото…
- Видя ли, видя ли, видя ли?
- Какво да видя?
- Видя ли, че не знаеш защо?
- Не. Къде да гледам?
- Ама не къде да гледа-а-а-а-а-аш.
- А какво?
- Приказка, приказка, приказка да разказваш.

“Точно така, да. Да разказва-а-а-а-а-а-а-а-а!” – завика вътрешният ми глас, очевидно нагодил се и той да слуша.

- А-а-а-а-а, това ли било?!… Е да, ама нали казах, че не може?
- Е да, обаче не каза защо, значи не важи.
- А защо трябва да казвам? Какво, ако не…
- Трябва, защото без приказки е много зле. Студено е.

“Чу ли бе? Студено е. Накарай го тоя разказвач да разказва и да не се опъва повече. Нали в края на краищата той прави каквото ти му кажеш.”

Брей че проклет всезнайко е това второто ми Аз. Нали ви казах… Казах ли ви? Изобщо не се излиза на глава с него. Понякога ми иде да си запуша вътрешното ухо. За съжаление точно в такива моменти се оказва, че не мога да намеря… подходяща заглушалка… запушалка де. Така ме хваща яд… Не знам вие как сте с вашето, но това моето… За наказание реших да го подразня още малко:

- Ама наистина ли трябва?
- Ами разбира се, не виждаш ли?
- Къде?
- Какво къде?
- Къде да гледам, за да видя?

“Уф-ф, ама този наистина е… Да му оскубе човек перата направо, пуяк такъв.” – почна да прави и коментари онзи отвътре.

- Ама ти си… Аз пък тогава, следващият път, като почнеш да разказваш, няма да те слушам… Мдам. – тропна момиченцето.

“А-а-а-а тва лъготи, С две ръце лъготи. Нямало да слуша. Хе хе!”

- И даже ще кажа на всеки друг тук ушичките да си запуши с памук…

“Хе хе. Сега почна да лъготи и с краче. Ама така му се пада на тоя неразказвач.” – хихикаше вътрешният ми глас. После запляска в знак на одобрение и зачака да чуе отговора ми т.е. отговора му, на разказвача от приказката.

- Слушатели като си нямаш, тогава ще разбереш сам колко лошо настава.
- Хм – каза разказвачът и се почеса… някъде. Ама ти сериозно ли ще кажеш на другите да не слушат?
- Да-а-а, напълно сериозно и напразно несериозно. Почвай.
- Е, щом е така… А! Някой ме търси по телефона…
- Никой не те търси по телефона-а-а-а-а-а-а-а! Почвай!

“Ох! ама че… Да, да! да почва!”

- Уф-ф-ф, добре де, почвам. Нали знаеш оня, стария часовник?
- Тц!
- Значи го знаеш, той точно така викаше: “Тц-тц, тц-тц…”
- Не го знам. Казах „Тц.“ понеже не го знам. Ако го знаех, щях да кажа „Аха.“
- Аха.
- Ето, видя ли – и ти каза аха.

“И? И-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и? И какво?” – запищя нетърпеливо другият ми Аз, та чак се наложи да го погледна строго.

- Добре де. Не го знаеш. Та той, старият часовник повтаряше непрекъснато тц-тц, тц-тц, тц-тц… Беше му станало навик, защото всички го питаха дали знае колко е часът, а той не знаеше и отговаряше с тц.
- Ама как така часовник да не знае колко е часът?
- Така, много просто. Веднага щом станеше 6 и 5 го забравяше. Не защото беше слаб по математика, а защото, една нощ в тъмното го бяха навили наопъки. И той, вместо да върти стрелките си по часовниковата стрелка, почна да ги върти наза-а-а-ад. И като вървеше така назад забравяше всичко което се беше случило преди това. Тъкмо станеше време за обяд и той го забравяше, защото се връщаше още назад…
- И?

“И?”

- И! И отначало всички се чудеха и кимаха с глава цъкайки с език: “Тц-тц-тц!”. Ама те щото се чудеха, колко е часът. Дали не беше вече време за лягане се питаха хората. А той: “Тц-тц-тц…” Но не защото се ядосваше, че го питат, а защото сам не разбираше как така преди малко бе време за лягане, а сега вече беше за вечеряне. Даже и за вечеряне не беше всъщност, а за следобедна почивка… А ако трябваше да е точен (нали беше часовник все пак) беше време за обяд… преди малко…

“Ама че часовник! И?”

- Лошото беше, че никой не можеше да му помогне.
- Ама защо-о-о-о?
- Защото… когато неговата приятелка жълтата кукувичка, която живееше в него…
- Няма жълти кукувички!
- Брей! Има.
- Няма!
- Има бе!

“Хи хи!”

- Ох добре, нека да има само за приказката. И какво станало после?
- Ами тя като го питаше: „Ти да не си се повредил нещо?“ – той отговаряше…
- „Тц…“
- Да, откъде знаеш?
- Ами аз понеже нали те слушам внимателно и…
- Аха. Добре. Обаче лошото беше, че и когато го питаше: “Ти добре ли си?” Той пак отвръщаше: “Тц…”
- Хм…
- Да-а-а-а. Много „хм“ беше работата. Направо…
- И какво?
- Ами такова, че оттогава не помня приказките си. Да-а-а.
- Ама как така бе? Нали часовникът не помнел?

“А-а-ха-ха-ха-а-а-а спипаха го, разказвача му с разказвач лъжлив!”

- А… е да де. Вярно така беше… но-о-о-о… то май било заразно. Да. Точно така, заразно май беше. Не помня добре. Значи е било така. Иначе ако помнех, щеше да значи, че не е било заразно.

“А да бе, измъква се само. Сега остава и да почне да тцъ-тцъка.” – поясни гласът, сякаш искаше да успокои малката ми слушателка.

- Хм!
- Хм, я! Нали ти казах, че беше много „хм“ работата.
- И какво?
- Ами нищо. Нямаше оправяне.
- Аха! Нямало. Ама как така няма бе?! Аз знам що няма.
- Що???
- Щото ти нарочно си го навивал всеки път наопъки. Той иначе отдавна да си е тръгнал напред.

“Ама наистина ли го навивал наопъки, а? Брей-й-й, той бил по-лош и от тебе.” – установи второто ми Аз, имайки предвид мен разбира се.

- Ами… аз… такова… без да искам… защото нали като навиваш по часовниковата стрелка, значи да навиваш надясно. Обаче нали като обърнеш часовника отзад за да го навиеш и предното надясно, става наляво. Сигурно затова нещо случайно съм се объркал, понеже нали то е тъмно и също понеже… не се сещам какво друго, но сигурно има и още някоя важна причина.
- Лъжеш , лъжеш, лъжеш!
- Не лъжа.

“Аха, защо един път поне не се е объркал наобратно, а? Ама че лъжец! Всеки път така се е обърквал! Гадняр!”

- Лъжеш. И освен това дай ми го, аз ще го навивам вече.
- Не може. Все пак ти не го познаваш и… Освен това е много опасно. Понеже нямаш опит. Ахъм. Ако го навиеш изведнъж в обратата посока, дето е правилна, може да му се завие свят. Да-а-а-а. Като нищо ще му се завие.

“И-и-и-и-и ама наистина е много нахален!”

- Не, не, не, не, не! Аз първо ще го оставя да си почине малко. И после лекичко по малко, по малко….
- Ами… Добре. – съгласи се внезапно разказвачът – Ти ще го навиваш вече и следователно ти ще ми разказваш приказки, понеже нали като се навива часовник, то е време за лягане и който го навива, той разказва приказки.
- Няма пък, няма пък, няма пък!
- Какво няма? Да го навиваш ли?
- Не. Няма да ти разказвам аз приказки. Понеже… понеже ти си разказвачът.

“Ахъм. Той, той. Какво се опитва да се измъкне?!“ – каза вътрешният ми глас.

„Ама, че хитруша, не можеш я излъга.“ – каза си разказвачът, а после си каза още: “Ама че предател!” – имайки предвид второто си Аз и накрая… накрая се примири.

Момиченцето от приказката и момиченцето искащо приказка не казаха нищо, а само се усмихваха дяволито.

А аз? Аз се почесах по главата, загледан в разказаната дотук приказка, после я подадох на малката хубавица да чете и отидох да навия часовника… по посока на часовниковата стрелка, за да не бъде студено.

Веднъж се наложи да отида до един приятел. Познавах го от времето когато с него приключихме сделката “Слънце за сянка”. Не си спомням дали ви разказвах… Добре де, слушайте: Той е онзи извънземен от Фракталус, който ми продаде тяхното слънце. Да-а-а! Нали знаете, че фракталианците не хвърлят сянка, а светлина. По тази проста причина те искаха да се отърват от слънцето си – на кого му е притрябвало слънце, ако никой не хвърля сянка?!

За късмет по това време на земята беше много модно да се хвърля сянка. Всички се изпретрепваха да си ги показват и мерят. Аз веднага прозрях колко хляб има в това да докарам едно слънце в нашето небе и не се колебах хич – купих го.

Фракталианците бяха много щастливи от сделката. Те не само, че разглобиха слънцето и го натовариха в контейнерите, ами взеха, че ми направиха скромен подарък – един от техните свръх бързи НЛО. Да-а! Толкова е бърз, че като стигна местоназначението не помня нищо – знаете, спомените са доста бавни и не могат да настигнат НЛО-то. Мен ако питате те даже не правят опит да тръгнат изобщо. Хубаво, че като се върна те ме чакат. Между другото това беше причината да го посетя отново, понеже когато се върнах на земята нямах и помен от спомен за името му. Наистина! Тъй че – навестих го пак.

Междувременно той се бе оженил.

Хм, кога намери време бе?! Както и да е.

Тя беше най-красивата зелена неземна, която някога съм срещал. А детето им… Да, и дете бяха отгледали. Да видиш – да не вярваш. Очевидно фракталианците бяха по-бързи от корабите си. Та хлапето значи, беше най-сладкото зеленяжче на света. Аз разбира се веднага ги снимах пред дома им. Ето, той е в средата, тя – отдясно, а хлапето – отляво.

Като им споменах, че ще ви покажа снимката те заскачаха от радост. Да! Погледнете хубаво, ако не ми вярвате. Не виждате ли, че подскачат? А слънце на небето им да има? А хвърлят ли сянка? Е истината ли ви казвам? Разбира се, че е истината, аз да не съм барон фон Мюнхаузен.

След като направих снимката, за да не забравя отново, взех че им записах имената на гърба й. Хитро, нали? Вие може да ги прочетете, нямам нищо против. Обърнете я и се уверете сами, а аз да тръгвам, че ме чака важна мисия.

До следващия път.

Имаше едно време едно царство, където по клоните на дърветата не растяха листа, ами… зелени балони. Да-а-а. И като така дърветата трябваше здраво да се държат с корените си за земята иначе… Иначе току виж се разлетели насам натам из небето, а да си летящо дърво в това царство се смяташе за признак на лошо възпитание.

Да се държиш с всички сили непрекъснато беше доста изтощително, обаче дърветата нямаха избор. Единственото, което можеха да направят, за да облекчат тежката си съдба, бе да родят колкото се може повече плодове. И те раждаха. Клоните им се превиваха под тежестта на плодовете, а корените успяваха да си отдъхнат за малко от непрестанния порив на “листата” нагоре.

За съжаление това не траеше дълго, защото децата в царството, които бяха много добри… Хм, това беше излишно уточнение. Та, децата в царството само чакаха крушите, вишните, дюлите, прасковите, ябълките, черешите, кестените, орехите, сливите, кайсиите, смокините, джанките и черниците да узреят и се… И мушмулите също, а и дудите. Дудите бе, не черниците, а белиците… И се юрваха децата по градините на възрастните да берат, защото да се обере градината на съседите се смяташе за признак на добро възпитание в това царство. Да-а-а. Е-е-е-ех!

За щастие обаче, всяка година, рано или късно, идваше есента. Балоните отначало пожълтяваха, после ставаха оранжеви, червени или кафяви и есенният вятър ги отнасяше в небето. Едва тогава дърветата можеха да си отдъхнат и починат. И почивайки си неусетно заспиваха и спяха дъ-ъ-ълго дълго, цяла зима. Толкова уморени бяха.

Да-а-а, така беше. Истина ви казвам, аз съм бил там. Ето, тази снимка я направих специално за вас, понеже си знаех, че няма да ми повярвате.

Сега вярвате ли ми?